Съвременницата, великата подвижница и ясновидка Парасковя Ивановна Саровска, прекарала последните години от живота си в Дивеево, а няколкото десетки години преди това живяла в гората, започнала своите подвизи още по времето на преподобния Серафим Саровски, е тази, която предсказва на Императора и Императрицата година по-рано раждането на сина им, но "не за радост, а за скръб ще се роди това царствено птиче", чиято невинна и свята кръв ще бъде оплакана на Небето. В последните дни от земния си живот тя, в своите условни, но ясни постъпки и слова, предсказва надвисналата над Русия заплаха. Тя поставяла портретите на Царя и Царицата на преден план върху иконостаса и им се молила наравно с иконите, като призовавала: "Свети Царствени Мъченици, молете Бога за нас".
През август 1915 г. пристигнах в Москва от фронта, а след това бях в Саров и Дивеево, където лично се убедих в това. Помня как отслужих Литургия на празника Успение Богородично в Дивеево, а след това, направо от църквата, отидох при старицата Прасковя Ивановна. Стоях при нея повече от час, слушайки внимателно нейните плашещи предсказания за бъдещето. Въпреки, че бяха изразени чрез притчи, аз и нейната съкилийничка разбирахме всичко и разшифровахме неясното. Тя ми разкри много неща от протичащите световни събития, които аз тогава не разбирах така, както бе нужно. Още тогава тя ми каза, че войната е започната от нашите врагове с цел да свалят Царя и да разкъсат Русия на части. Тези, за които сме се сражавали и на които сме се надявали ще ни изменят и ще се радват на нашата мъка, но радостта им ще е кратка, тъй като и те също ще се мъчат.
В мое присъствие ясновидната няколко пъти целуна портретите на Царя и семейството му, постави ги до иконите и им се молеше като на свети мъченици. След това горчиво заплака. Тогава възприемах тези иносказателни постъпки като преживяване на велики скърби за Царя и Семейството му, свързани с войната, защото, макар че не бяха разкъсани от граната или ранени от оловен куршум, техните любящи сърца бяха изтерзани от огромна скръб и кървяха. Те действително бяха безкръвни мъченици. Както и Божията Майка не е имала рани от средствата за изтезание, но при вида на страданията на Своя Божествен Син, по думите на праведния Симеон, сърцето й било прободено.
След това светицата взе няколко иконки „Умиление“ на Божията Майка, пред тази икона бе починал преподобният Серафим Саровски, задочно благослови Императора и Семейството му, даде ми ги и помоли да ги изпратя. Благослови иконки за Царя, Царицата, Княза, Великите Княгини Олга, Татяна, Мария, Анастасия, Великата Княгиня Елисавета Фьодорвна и А.А Вирубова. Помолих я да благослови иконка за Великия Княз Николай Николаевич. Тя благослови, но не "Умиление“ на Божията Майка, а иконка на преподобния Серафим. Повече за никого не благослови икони, макар че лично я помолих за някои хора, но моите молби не й повлияха, тъй като тя действаше по свое усмотрение. Иконките бяха незабавно изпратени по предназначение, където бяха получени своевременно. После останах в Дивеево още няколко дни. По желание на старицата ходех при нея ежедневно, учейки се на висока духовна мъдрост и запечатвах в сърцето си много неща, които тогава още не разбирах.
Едва сега ми става по-ясно как Бог бе открил на тази праведница предстоящото страшно изпитание за отклонилия се от Истината руски народ. Тогава не разбирах защо за всички, освен за Великия Княз Николай Николаевич бяха благословени иконки не на преподобния Серафим, а "Умиление“, пред която преподобният бе починал. Сега ми е ясно: тя е знаела, че всички те ще завършат живота си със смъртта на праведни мъченици. Целувайки портретите на Царя и Семейството, пророчицата казваше, че това са нейните скъпи и мили хора, с които скоро ще заживее. И това предсказание се изпълни. След месец тя се спомина, преминавайки във вечността, а понастоящем, заедно с Царствените Мъченици, живее в тихо небесно пристанище.
Оптинският старец йеромонах Нектарий (Тихонов)
Между февруари и октомври 1917 г., той казвал: "Сега настъпва тежко време. В света сега премина числото шест и идва числото седем. Настъпва век на мълчанието. Мълчи, мълчи. - говори свещеникът и сълзи текат от очите му... - И ето, Царят сега не принадлежи на себе си. Колко унижения търпи той за своите грешки. 1918 г. ще бъде още по-тежка. Императорът и цялото му Семейство ще бъдат убити, измъчвани. На една благочестива девойка й се присънил сън: седи Иисус Христос на престола, а около Него дванадесетте апостоли, и от земята се раздават ужасни мъки и стонове. И апостол Петър пита Христос: "Кога, Господи, ще свършат тези мъки?". Иисус Христос му отговаря: "Давам срок до двадесет и втора година. Ако хората не се покаят, не се вразумят, то всички ще погинат". В този момент пред престола Божий застава и нашият Цар с венец на великомъченик на главата. Да, този Управник ще бъде великомъченик.В последно време той изкупи живота си, и ако хората не се обърнат към Бога, то не само Русия, но и цяла Европа ще се провали..."
Сънят на митрополит Макарий
Скоро след революцията през 1917 г., митрополит Макарий, незаконно отстранен от катедрата от Временното правителство, мъж наистина „като един от древните“, имал видение: "Виждам аз - казва той - поле, по една пътечка върви Спасителят. Аз вървя след Него и все повтарям: "Господи, идвам след Тебе!" - а Той, като се обръща към мен, все отговаря: "Върви след Мене!" Накрая стигнахме до голяма арка, окрасена с цветя. На прага на арката Спасителят се обърна към мен и отново каза: "Върви след Мен!" - и влезе в чудна градина, а аз останах на прага и се събудих. Скоро заспах и се виждам да стоя под същата арка, а зад нея, заедно със Спасителя, стои Цар Николай Александрович. Спасителят казва на Царя: "Виждаш ли, в ръцете Ми има две чаши. Ето тази, горчивата, е за твоя народ, а другата, сладката, е за тебе". Царят падна на колене и дълго моли Господ да му даде да изпие горчивата чаша вместо своя народ. Господ дълго време не се съгласяваше, а Царят неотстъпно се молеше. Тогава Спасителят извади от горчивата чаша голям нагорещен въглен и го сложи в ръцете на Царя. Той започна да премята горещия въглен в ръцете си и в същото време тялото му започна да изсветлява и това продължи, докато цялото не стана съвсем светло, като светъл дух. Тук аз отново се събудих. Заспивайки за втори път, видях грамадно поле, покрито с цветя. Царят стои сред цветята, заобиколен от много народ и раздава манна с ръце си. В това време невидим глас каза: "Царят взе върху себе си вината на руския народ, и руският народ е опростен". В какво се състои тайната на силата на молитвата на Императора? Във вярата в Господа и в любовта към враговете. Нали за тази вяра Синът Божий обеща такава сила на молитвата, която може да мести планини? И днес ние отново и отново размишляваме за последното напомняне на светия Цар: "Злото, което съществува момента в света, ще става още по-силно, но ще победи не злото, а любовта".
Пророчеството на преподобния Серафим Саровски
и о. Митрофан Сребрянски
Особено място сред пророчествата на преподобния Серафим Саровски, заема това за бъдещия Цар-мъченик. "Този Цар, който ме прослави, - казвал преподобният Серафим, - и аз ще прославя". Това пророчество започнало да се изпълнява през 1903 г. при канонизирането на преподобния Серафим, когато Царят написал: "Незабавно да се прослави". Помним предсказанието на Преподобния, в което се казва, че ще настъпи велико тържество и радост когато Царската фамилия дойде и посред лято възпеят Пасха, предсказание, което завършва със скръбно изобразяване на наближаващите изпитания за Русия: "А какво ще бъде след това - ангелите няма да успяват да приемат душите". Царското семейство действително е посетило Саров и Дивеево в дните на откриването на мощите на преподобния през 1903 г. Царят заедно с архиереите е носил раклата със светите мощи и народът във велика радост е възпявал Пасха. И втората част от предсказанието скоро след това се превърнала реалност.
В потвърждение истинността на казаното, ще приведем благодатното откровение на о. Митрофан Сребрянски, изповедникът на преподобната мъченица Великата Княгиня Елизавета, записано в неговия дневник. Преди да започне февруарската революция о. Митрофан видял предутринен сън, който силно го развълнувал. Пристигайки в църквата с голямо вълнение, той помолил да повикат при него в олтара м. Елизавета. Ето техния разговор:
- Майко, така силно съм развълнуван от това, което току-що видях на сън, че не мога веднага да започна отслужването на Литургията. Може би, ако го разкажа на Вас, ще мога малко да се успокоя. В съня си видях четири картини, сменящи се една след друга. На първата видях църква, която гореше и се рушеше. На втората картина видях вашата сестра Императрица Александра в траурна рамка, но след това от краищата на тази рамка започнаха да израстват филизи и бели лилии покриха изображението на Императрицата. После, на третата картина видях Архангел Михаил с огнен меч в ръцете. Тази картина се смени и видях преподобния Серафим, който се молеше върху един камък,.
Като изслушала този разказ, м. Елизавета казала:
Вие сте видели сън, отче, а аз ще Ви го разтълкувам. В близко време ще настъпят събития, от които силно ще пострада нашата Руска Църква, която Вие сте видели да гори и да погива. На втората картина с портрета на моята сестра - белите лилии, запълнили портрета й говорят за това, че нейният животът ще бъде покрит със славата на мъченическата кончина. Третата картина - Архангел Михаил с огнения меч - говори за това, че големи бедствия очакват Русия. Четвъртата картина - молещият се върху камъка преподобний Серафим - обещава на Русия специална молитвена защита от преподобния Серафим".
Разказ на граф С. Д. Шереметиев за двама монаси-отшелници,
въздали почести на императора
„Това се случило по време на Великата война през 1915 г. Императорът заедно с Императрица Александра Фьодоровна и Августейшите деца пристигнали в Севастопол. (...) Той... неочаквано заминал с Императрицата за Георгиевския манастир, където по-рано, преди години, многократно е ходил, но този път никой не го очаквал в манастира. Игуменът и братята били учудени и радостни от Височайшето посещение. (...)
Влязохме в църквата и започна молебен. Стройните гласове на монасите веднага промениха настроението: все едно, че бяхме влезли в тих залив след буря. Всичко бе така молитвено, благословено и тихо... Изведнъж зад портите на храма, твърде малки по размер, се раздаде необичаен шум, разговори на висок глас и странна суматоха. С една дума нещо, което не съответстваше нито на сериозността на момента, нито на обичайния манастирски порядък. Царят учудено обърна глава, недоволно се намръщи и като ме извика при себе си с жест, ме изпрати да разбера какво се е случило и откъде е това неразбираемо вълнение и шушукане. Излязох от храма и ето какво разбрах от стоящите вън монаси: В отвесните скали вляво и в дясно живеят двама отшелника, които никой от монасите никога не е виждал, а, че са живи, се разбирало само по това, че храната, която им оставяли на тясната пътечка в скалите, на сутринта е взета от нечия невидима ръка. (...) И ето случило се невероятно събитие, което потресло всички монаси в манастира: двамата старци в отшелнически одежди тихо се изкачвали по стръмната стълба, водеща нагоре от страната на морето. Те нямало откъде да научат за престоя на Царя в манастира, защото и самият игумен и братята не знаели за посещението на Царя, за което било решено съвсем внезапно, в последната минута. Ето откъде идвало вълнението сред братята.
Доложих на Императора и забелязах, че това събитие му направи впечатление, но той нищо не каза и молебенът продължи. Когато молебенът приключи, Императорът и Императрицата целунаха Кръста, след това побеседваха известно време с игумена и излязоха от храма. (...) Там, където свършваше дървената стълба, стояха двамата възрастни старци. Единият имаше дълга бяла брада, а другият беше с малка брадичка. Когато Императорът се изравни с тях, двамата мълчаливо му се поклониха до земята. Императорът видимо се смути, но без да каже нищо, бавно им се поклони. (...) Мен, както винаги, ме порази неговото наистина изумително спокойствие, и някак неволно ме бодна въпроса, какво ли означаваше този странен мълчалив поклон до земята.
Сега, след всичко, което се случи, си мисля, дали монасите-отшелници не видяха със своето вътрешно зрение съдбата на Русия и Царското семейство и не се ли поклониха те в краката на Царя-Император Николай II, като на Велик страдалец за земята Руска.
Живеейки вече тук, като бежанец, много години по-късно чух от едно доверено лице, на което Царят лично разказал, как веднъж, когато бил на "Щандарт", минавал с кораба покрай Георгиевския манастир и докато стоял на палубата, видял в скалите да се показва фигурата на монах, който през цялото време кръстел с голям кръстен знак стоящия на палубата Император, докато „Щандарт“ не се изгубил от погледа. Това направило много силно впечатление на Императора. Вероятно това е бил един от схимниците.“
* Думата старец в руския език се използва в смисъла на монах, който е достигнал степен на духовно развитие, позволяваща му да бъде духовен покровител и ръководител на вярващите, както и на други монаси – бел. прев.
В мое присъствие ясновидната няколко пъти целуна портретите на Царя и семейството му, постави ги до иконите и им се молеше като на свети мъченици. След това горчиво заплака. Тогава възприемах тези иносказателни постъпки като преживяване на велики скърби за Царя и Семейството му, свързани с войната, защото, макар че не бяха разкъсани от граната или ранени от оловен куршум, техните любящи сърца бяха изтерзани от огромна скръб и кървяха. Те действително бяха безкръвни мъченици. Както и Божията Майка не е имала рани от средствата за изтезание, но при вида на страданията на Своя Божествен Син, по думите на праведния Симеон, сърцето й било прободено.
Скоро след революцията през 1917 г., митрополит Макарий, незаконно отстранен от катедрата от Временното правителство, мъж наистина „като един от древните“, имал видение: "Виждам аз - казва той - поле, по една пътечка върви Спасителят. Аз вървя след Него и все повтарям: "Господи, идвам след Тебе!" - а Той, като се обръща към мен, все отговаря: "Върви след Мене!" Накрая стигнахме до голяма арка, окрасена с цветя. На прага на арката Спасителят се обърна към мен и отново каза: "Върви след Мен!" - и влезе в чудна градина, а аз останах на прага и се събудих. Скоро заспах и се виждам да стоя под същата арка, а зад нея, заедно със Спасителя, стои Цар Николай Александрович. Спасителят казва на Царя: "Виждаш ли, в ръцете Ми има две чаши. Ето тази, горчивата, е за твоя народ, а другата, сладката, е за тебе". Царят падна на колене и дълго моли Господ да му даде да изпие горчивата чаша вместо своя народ. Господ дълго време не се съгласяваше, а Царят неотстъпно се молеше. Тогава Спасителят извади от горчивата чаша голям нагорещен въглен и го сложи в ръцете на Царя. Той започна да премята горещия въглен в ръцете си и в същото време тялото му започна да изсветлява и това продължи, докато цялото не стана съвсем светло, като светъл дух. Тук аз отново се събудих. Заспивайки за втори път, видях грамадно поле, покрито с цветя. Царят стои сред цветята, заобиколен от много народ и раздава манна с ръце си. В това време невидим глас каза: "Царят взе върху себе си вината на руския народ, и руският народ е опростен". В какво се състои тайната на силата на молитвата на Императора? Във вярата в Господа и в любовта към враговете. Нали за тази вяра Синът Божий обеща такава сила на молитвата, която може да мести планини? И днес ние отново и отново размишляваме за последното напомняне на светия Цар: "Злото, което съществува момента в света, ще става още по-силно, но ще победи не злото, а любовта".
Доложих на Императора и забелязах, че това събитие му направи впечатление, но той нищо не каза и молебенът продължи. Когато молебенът приключи, Императорът и Императрицата целунаха Кръста, след това побеседваха известно време с игумена и излязоха от храма. (...) Там, където свършваше дървената стълба, стояха двамата възрастни старци. Единият имаше дълга бяла брада, а другият беше с малка брадичка. Когато Императорът се изравни с тях, двамата мълчаливо му се поклониха до земята. Императорът видимо се смути, но без да каже нищо, бавно им се поклони. (...) Мен, както винаги, ме порази неговото наистина изумително спокойствие, и някак неволно ме бодна въпроса, какво ли означаваше този странен мълчалив поклон до земята.