За  Император  Николай II

Николай II Александрович Романов е последният император на Русия, цар на Полша и велик княз на Финландия. Той управлява от 1894 до 1917 година и е от династията Романови. Убит е заедно с ця-лото си семейство през юли 1918 година без съд и присъда от болшевиките. Ка-нонизиран е, заедно със семейството си от Руската православна църква през 2000 г. През 2008 година руският върховен съд реабилитира Николай Втори и членовете на неговото семейство като неоправдано репресирани. При управлението на  Нико-лай  II  Русия изживява културен, иконо-мически и военен разцвет.

1550295519 99

Прочетете повече...

За  Царското семейство

Великата княгиня Мария Николаевна - "светлият ангел на любовта"

След получените известия за отричането на императора от престола, Мария пре-живявала случилото се тежко, но се опитвала да бъде спокойна, за да не разстрои майка си. „Мама се обезсър-чаваше, и аз също плачех, – споделя Мария пред Анна Танеева – но след това, заради Мама, се стараех да бъда усмих-ната, когато се събирахме за чай“.

Мария

Прочетете повече...

 

Акценти

Културна програма август 2019 г.

12 - 26 ноември - Фотоизложба "Техните светли ликове"

12 ноември - Лекция "Император Николай II и неговото семейство. Пример за общочовешки добродетели."

13 ноември - Прожекция на филма "Оклеветеният цар"

14 и 15 ноември - Прожекция на епизоди от филма "Отечествената история"

 

picture

Прочетете повече...

Предателството на „съюзниците“

Темата за предателството няма да бъде пълна, ако не споменем ролята на кукловодите, стоящи в основата на руските революции. Голяма част от заговорниците дори и не подозирали, че свалянето на самодържавието в Русия е резултат от добре планирана операция. Тя била проведена от световното задкулисие, а прякото управление на агентите в Русия било извършено от специалните служби на „съюзниците“ от Антантата, главно от британска страна.

Capture 17Силната Русия не била нужна на чуждите държави. 

Доколкото по темпове на растеж на икономиката към 1913 г. Русия излиза на първо място в света, такава силна страна представлявала опасност за Англия, която дотогава заемала лидерско място сред европейските страни във всички области на политическия и икономическия живот. Журналистът и икономист Едмон Тери предупреждавал: „Ако делата на европейските нации от 1912 до 1950 г. вървят по начина, по който вървяха от 1900 г. до 1912 г., в средата на настоящия век Русия ще господства в Европа както в политическо, така и в икономическо и финансово отношение“. 

При внимателно запознаване с архивните документи, мемоарите на членовете на царското семейство, офицерския състав и спомените на ръководителите на болшевишкото движение, при съпоставяне на фактите, се стига до едно парадоксално и в същото време еднозначно заключение. Принос за гибелта на Руската империя има именно „съюзническа“ Англия: първоначално като подготвя вътрешната революция в Русия, а след това и като способства за унищожението на всички потенциални претенденти за царския трон, останали живи след извършването на октомврийската революция през 1917 г. – около живия наследник на трона биха могли да се сплотят всички останали предани на царя сили и да възстановят монархията.

До този извод стига писателят и публицистът Н. В. Стариков. В своята книга „Ликвидацията на Русия. Кой помогна на червените да победят в Гражданската война?“ той казва, че най-сложното и важното в изследването на февруарската и октомврийската революции през 1917 г. било да се разбере, че „не враговете, а „съюзниците“ съзнателно и усърдно подготвили вътрешния взрив в Русия“.

Която и да е революция не се случва стихийно. Ако погледнем дори най-близката световна история, ще открием, че сценариите на революциите, избухнали в различни страни, учудващо си приличат. И те неслучайно си приличат. Всички революции щателно се подготвят, „използвайки като гориво реално съществуващите в страната проблеми и противоречия“. Ако взривиш няколко ключови места в едно здание, то ще се срути като картонена къща. Ако взривиш опората на държавата, то зданието на държавата също ще бъде унищожено. 

В продължение на столетия опора на руската държава било самодържавието. „За царя, за Родината, за Вярата“ воювали и умирали жителите на Русия. Именно към унищожаването на тази ключова опора били насочени всички сили. 

Първоначално било нужно да се разклати стълбът на самодържавието. Използвали се проверени методи:

- Създаване на образ на слаб, безволев, нечестен управник. За това в ход били пуснати клевети за царя и царицата, разпространени били лъжливи слухове за тях и за близките им.

- Снабдяване на революционно настроените партии с огромни финансови средства за подкрепа на тяхната дейност, при това се поставяли условия къде трябва да бъдат насочени тези средства: за ежедневна пропаганда с цел насаждане на антидържавни възгледи сред населението, за снабдяване с оръжие и боеприпаси. 

В доклада си до Париж от 8 април 1917 г. сътрудникът на френското разузнаване капитан дьо Малайси докладвал: „Като виден организатор (на заговора – авт.-съст.) се изявил британският посланик сър Джордж Бюканън, който ръководил всички, заедно с Гучков. В дните на революцията руските агенти на английската служба раздавали на войниците рубли с пачки, подбуждайки ги да си закачат червени значки“.

И когато с помощта на неприятелите на Русия самодържавието било свалено, оставало само да унищожат тези, които олицетворявали свалената власт, за да завършат ликвидирането на всяка възможност за нейното възстановяване – във връзка с несигурността на положението на новата власт на „червените“. 

Разстрелът на царското семейство e най-известното звено в дългата верига от престъпления по време на революцията. Адмирал А. В. Колчак, като върховен управник на Русия, възложил на следователя по особено важни дела Н. А. Соколов да разследва това престъпление. Соколов отдал всичките си сили за установяване на истината, продължавайки своето разследване даже след гибелта на Колчак и завършването на Гражданската война. Въз основа на събраните материали той написал книгата „Убийството на царското семейство“. От книгата е видно, че бъдещата разправа с Николай и неговото семейство се подготвяла дълго преди физическото унищожение на венценосното семейство, и то съвсем не от болшевиките. В книгата се споменават свидетелствата на Г. К. Граф, който служил в Балтийския флот, а после, по време на емиграцията си, бил началник на канцеларията и личен секретар на великия княз Кирил Владимирович, който впоследствие станал основният претендент за руския престол. За първи път книгата на Г. К. Граф „На „Новик“. Балтийският флот във войната и революцията“ е издадена през 1922 г. в Мюнхен. В нея се описват много удивителни и малко известни факти за царската двойка. 

По свидетелство на Г. К. Граф, Керенски два пъти правил запитване към Англия за възможността да им предадат царското семейство.

„Руснаците се обърнали към англичаните два пъти с молба да им помогнат за освобождаването на измъчваните от тежка неволя император и неговото августейшо семейство.

Първият път – това било през април 1917 г. – се обърнали за съдействие към Бюканън. Той трябвало само да се свърже със своето правителство и то да изпрати английски кораб на среща с руски крайцер, който да приеме на борда си императора и августейшето семейство. Но сър Джордж Бюканън решително отказал с думите: „Има ли време да се мисли за това? Сега всички са заети с много по-сериозни неща. Освен това, аз не искам да обременявам своя управник и моето правителство с излишни усложнения..."

В своите спомени Керенски разказва, че английският премиер Лойд Джордж отказал убежище на царя, а тази информация му дал посланик Бюканън. 

През юли 1917 г., тоест значително по-късно, английското военно аташе генерал Нокс дава не по-малко типичен отговор на молбата да бъде прието семейство Романови: „Англия изобщо не е заинтересована от съдбата на руското императорско семейство...“.

Едва ли тогавашният владетел на Великобритания Георг V е бил в неизвестност по повод на отказите да бъде прието царското семейство, прозвучали от устите на неговите поданици. По човешки представи е трудно да се разбере как, поради политически амбиции, е възможно да не протегнеш ръка за помощ на свои роднини – Николай II бил братовчед на Георг V, с когото е дружал в младостта си (и което е забележително, външно те изключително си приличали), а Александра Фьодоровна била внучка на британската кралица Виктория, както и Георг V се явявал също внук на кралицата. 

През 1927 г. Външното министерство на Великобритания обвинило Керенски в лъжа, представяйки, в качеството на опровержение, ранните телеграми за предоставяне на убежище на царя. Но по-късно истината била разкрита.

Опитвайки се да скрият своята роля в гибелта на царското семейство, „съюзниците“ скрили следите от своето предателство, укривайки по-късните телеграми със своя отказ. 

В книгата на А. И. Солженицин „Червеното колело. Възел IV. Април, Седемнадесета“ са дадени две недвусмислени телеграми. 

„24 март

Личният секретар на Георг V Стамфорд – до Министъра на външните работи Балфур

...длъжен съм да ви помоля да предадете на премиер-министъра, че всичко, което Кралят слуша и чете в пресата, показва, че присъствието на императора и императрицата в тази страна няма да се хареса на публиката и, разбира се, ще влоши позицията на Краля и Кралицата... Бюканън трябва да каже на Милюков, че недоволството в Англия против пристигането на императора и императрицата е така силно, че ние сме длъжни да се откажем от съгласието, дадено на предложението на руското правителство...

31 март

Посланикът в Петроград Бюканън – до Министъра на външните работи Балфур

...Аз напълно съм съгласен с вас... Ще бъде много по-добре, ако бившият император не дойде в Англия“.

През март 1918 г. била извършена втората серия от убийства на възможните наследници на руския престол. Именно в този месец започнал пътят към Голгота на многочисленото семейство Романови.

Бил арестуван Михаил Александрович Романов, брат на Николай II, в чиято полза било направено отричането, и изпратен в Перм заедно с неговия секретар. В същия месец започнали да събират и изпращат в Алапаевск и други членове на рода Романови: великата княгиня Елизавета Фьодоровна, родната сестра на императрица Александра Фьодоровна; великият княз Игор Константинович, Константин Константинович и Иван Константинович - правнуци на Николай I; Сергей Михайлович - внук на Николай I. Също през март се ожесточават условията, в които пребивава задържаното под стража семейство на Николай II, разделят семейството - преместват Николай Александрович с жена му и едната му дъщеря в Екатеринбург. Семейството се събира в Екатеринбург едва през май.

И накрая, завършващият акт на тази страшна пиеса се случва през лятото на 1918 г., когато един след друг окончателно биват унищожени възможните претенденти за престола.

В нощта на 12 срещу 13 юни 1918 г. откарват Михаил Александрович Романов и неговият секретар Джонсон в Мотовилиха, в завод, намиращ се на няколко километра от Перм. Там ги убиват.

Следващите жертви на убийците стават претендентите за трона престолонаследникът Алексей Николаевич и неговият баща, бившият император Николай II. Заедно с тях в нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. в Екатеринбург са убити всички членове на семейството и съпровождащите ги слуги.

На следващия ден, 18 юли, идва редът на алапаевските затворници. След оказване на съпротива Сергей Михайлович бил убит с изстрел в главата, останалите, пребити с палки, били хвърлени още живи в шахта, която след това взривили.

В своята книга „Ликвидацията на Русия. Кой помогна на червените да победят в Гражданската война?“ Н. В. Стариков прави подробно разследване на многобройни доказателства, въз основа на които прави извод, че болшевиките не са автори на тази зловеща пиеса, а изпълнители-марионетки в ръцете на английските кукловоди. Стариков пише:

„Какъв вятър сгъстяваше облаци над дома Романови?

Да съпоставим датите. Да си спомним, че Бресткият мир бил подписан през март 1918 г., но яснотата, че той ще бъде сключен, се появила малко по-рано, в самия край на февруари – когато Ленин и „съюзниците“ потънали в поредния кръг от преговори. Когато британците принудили Кремъл да даде „добро“ за стоварване на техните войски в Мурманск под милия претекст, „че те имат броненосец“. Преговорите тогава завършили успешно – консенсусът бил намерен. И само няколко седмици след това започнали арести, жестокости и изселване на Романови. Защо? 

Да, просто защото животът на Романови бил един от предметите на сделката на Ленин и „съюзниците“.

Докато има законни наследници на руския престол, такива, чиито права на власт са безспорни, осъществяването на плановете на геополитическите съперници на Русия за нейното унищожаване е под заплаха“.

 

Източник: от книгата "Император Николай II. Пътят на кръста"

Краят на пътя

След отричането се случило обратното на това, за което говорили опозиционерите: започнало разложение на народа, поддал се на низки страсти; Русия се понесла към гибелта с неудържима бързина. От отричането нямало никаква незабавна външна полза. Царят бил онова мистично начало, което удържало силите на злото; но сега вече нищо не препятствало тяхното нахлуване в света.

C1С подписването на отричането започнали нови изпитания за царското семейство. Царят със своите близки се оказал под стража в Царско село. Наложило им се да търпят унижения и издевателства от страна на охранителите и други „нови“ хора от обкръжението им. 

Преданият на царя генерал Н. М. Тихменьов пише: „Извърши се революция. Огромен потоп от словесна гной се изля от устите на нейните нови управници и граждани на „най-свободната страна в света“. Омразата и гневът на обезумелия войник, занаятчиите и „свободните хора“ надвисна над нея като мръсна вълна. Първите плисъци на тази вълна се стовариха върху беззащитното царско семейство. Нямаше такова магарешко копито, което да не ритна това, пред което угодничеше съвсем неотдавна“. 

На 31 юли членовете на царското семейство били изселени от своя дворец в Царско село и изпратени в Сибир. 

На 6 август с парахода „Рус“ цялото семейство пристигнало в Тоболск. „На душата ми е така неизразимо болно за скъпата Родина, че не може да се обясни.“ – тези думи от лично писмо на императрица Александра Фьодоровна описват душевното състояние на цялото семейство. Но членовете на семейството се държали бодро: тях ги крепяла вярата в Божия промисъл. 

Колко благородство, самоотверженост и безкористна любов има в писмата на Александра Фьодоровна от Тоболск към А. А. Вирубова: „О, Боже, спаси Русия! Това е викът на душата ми ден и нощ, за мен това е всичко“. 

„...не може да се изтръгне любовта към Русия от моето сърце, въпреки черната неблагодарност към Императора, която разкъсва сърцето ми. Но това не е цялата страна. Това е болест, след която тя ще укрепне“. 

„Чувствам се като майка на тази страна и страдам като за свое дете, и обичам моята Родина, въпреки всички сегашни ужаси и всички съгрешения“. 

„Не за себе си живеем, а за другите, за Родината. Твърде силно своята Родина аз обичам... Милостиви Господи, смили се над нещастната ни Родина, не я оставяй да загине под гнета на „свободата“! 

Тези редове са написани от човек, чието семейство е отхвърлено от родината и предадено на поругание...

През март 1918 г. царското семейство било разделено. От Москва пристигнал болшевишки комисар, който обявил на императора, че го отвеждат. Александра Фьодоровна решила да съпроводи мъжа си; нравствените ѝ мъки достигнали до краен предел, защото при това ѝ се наложило да се раздели с болния престолонаследник. С родителите си тръгнала и принцеса Мария. Раздялата била душевно изтезание за цялото семейство. 

Царската двойка била доведена в Екатеринбург и заключена под стража в дома на инженер Ипатиев. В началото на май тук довели и останалите членове на семейството заедно с няколко предани слуги. Издевателствата над тях станали още по-изкусни; но даже сред озверелите охранители някои вътрешно се прекланяли пред тяхната християнска кротост и смирение.

 На мъчениците им оставало да живеят още два и половина месеца. Приближавало времето да се изпълни предсказанието на монах Авел, за което царят узнал още през 1901 г. 

От книгата на монахиня Нектария (Мак Лиз) е известно, че „на 2 (15) юли без всякакви обяснения довели местния свещенник, за да извърши литургия. Цялото семейство и членовете на домакинството се изповядали и причистили. Когато дошли до заупокойната молитва, цялото семейство неочаквано паднало на колене, а една от великите княгини заплакала. Досещали ли се те за своята съдба, това никога няма да стане известно. 

...Разбудили ги около полунощ и ги повели към мазето на къщата, където им наредили да чакат... Внесли три стола. На единия седнала Александра Фьодоровна, на другия – Николай Александрович, той взел на колене Алексей Николаевич (престолонаследникът бил болен – авт.-съст.)

...След известно време в стаята влезли комендантът и охраната. Комендантът Янкел Юровски бързо казал: „Ние сме длъжни да ви застреляме“. Николай Александрович, надигайки се, за да прикрие Александра Фьодоровна и Алексей Николаевич, само успял да каже: „Какво?“ – когато куршумът го улучил в главата – той бил убит на място. Първият изстрел бил сигнал за охраната да открие огън, и след няколко минути всички били мъртви, освен 17-годишната Анастасия, която припаднала, и камериерката Анна Демидова – двете били намушкани с щикове и пребити до смърт. Александра Фьодоровна умряла, прекръствайки се“. 

Така в нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. семейство Романови и техните слуги били разстреляни в мазето на Ипатиевския дом по постановление на Уралския съвет на работниците, селяните и войниците депутати.

В списъка на жертвите били седемте членове на семейството:

– Николай Александрович, 50 години,

– Александра Фьодоровна, 46 години,

– Олга, 22 години,

– Татяна, 21 години,

– Мария, 19 години,

– Анастасия, 17 години,

– Алексей, 13 години. 

А също и преданите на царското семейство лекарят Евгений Сергеевич Боткин, готвачът Иван Михайлович Харитонов, камериерът Алексей Егорович Труп, прислужницата Анна Степанова Демидова.

Комисията към временното правителство, създадена, за да открие доказателства за „антинародна дейност на царя“, не открила нищо опорочаващо царя. Главният следовател В. М. Руднев завършил своя доклад с думите: „Императорът е чист като кристал“.

Когато вестта за убийството на царя стигнала до Москва, Негово Светейшество патриарх Тихон изнесъл проповед в Казанската катедрала, в която казал: „Ние сме длъжни, подчинявайки се на учението на Божието Слово, да осъдим това дело, иначе кръвта на разстреляния ще падне върху нас, а не само върху тези, които са го извършили. Тук няма да оценяваме и съдим делата на бившия Император: безпристрастният съд над него принадлежи на историята, а той сега е изправен пред нелицеприятния Съд Божи. Но ние знаем, че той се отрече от престола, направи го, имайки предвид благото на Русия и от любов към нея... Той не предприе нищо за да подобри своето положение, безропотно се покори на съдбата...

И изведнъж той е осъден на разстрел... Тази заповед... е одобрена от върховната власт едва след разстрела. Нашата съвест не може да се примири с това“. Това бил мощен, страстен, но – единствен глас.

Императорът Николай Александрович и в тъмницата останал същият, какъвто бил на царския престол. Той стоически понесъл ударите на съдбата и не престанал да се надява на светло бъдеще. Изключителните за монарха унижения, на които бил подложен след своето отричане, в Царско село, Тоболск и Екатеринбург, не го принудили да престъпи нито един от принципите на своята благородна душа и не отслабили неговата любов към своя народ. „Колко още време нашата нещастна Родина ще бъде измъчвана и разкъсвана от външни и вътрешни врагове? Понякога изглежда, че нямаш повече сили да търпиш, даже не знаеш на какво да се надяваш, какво да желаеш. А все пак никой не е като Бог! Да бъде святата му Воля“ – записал в дневника си Николай Александрович. 

Болката за съдбата на Русия била много тежко изпитание за царското семейство. Но тяхната любов, укрепена от надеждата в Бога, издържала всички изпитания.

 И те останали заедно. До самия край, до разстрела.

 

Източник: от книгата "Император Николай II. Пътят на кръста"

 

 

 

 

 

Отричане

Докато царят заедно с армията се сражавал на бойните полета за независимостта на Русия, той бил предаден от всички страни: както от аристокрацията в столицата, така и от по-нисшите съсловия. Възползвайки се от отсъствието на царя от столицата по време на бойните действия, опозиционната аристокрация засилила дейността си подготвяйки дворцов преврат. Опозиционерите, включително роднини на царското семейство, твърдяли, че на пътя на победата на Русия във войната стоят царят и царицата.

capture 12Събитията, непосредствено свързани с отричането на Николай II, започнали на 14 февруари 1917 г., когато недоволните от бедността на живота във военно време тълпи излезли по улиците на Петроград с лозунгите „Долу войната!“, „Да живее републиката!“. Народът искал хляб, който с престъпни намерения не доставяли в града и умишлено не продавали в магазините. Започнали грабежи на магазини, погроми на хлебарски магазинчета, биели и убивали полицаи. Полицията не успяла да пресече безредиците със свои сили. Започнал народен бунт. И преди това било невъзможно император Николай Александрович да бъде упрекнат в нерешителност, но в тези метежни дни твърдостта на неговите заповеди за потушаване на предателския бунт в столицата била наистина диктаторска. Той отдавал заповеди да се изтегли войска от фронта и да се изпрати в Петроград за потушаване на бунта, подписал Указ за спиране работата на Държавната дума и Държавния съвет. По замисъла на Николай II властта се съсредоточавала в неговите ръце и в ръцете на неговото правителство, с опора на вярната на царя армия. 

Но събитията се развивали против волята на царя. Неговите заповеди не се изпълнявали. Генералите не изпратили войска в Петербург, повлияните от пропагандата на бунтовниците войници от Петербургските запасни полкове отказали да се подчиняват на офицерите.

Държавната дума се възпротивила на указа на императора и организирала Временно правителство.

Нови документални данни, които доскоро се съхраняваха с гриф „Секретно“ и „Строго секретно“ и които бяха обнародвани през ноември 2015 г. на изложбата „Моята история: 1914-1945 г. От големите размирици до Великата победа“, свидетелстват, че събитията през февруари 1917 г. били именно правителствен преврат в резултат на заговор на елита, а не революция. 

Доказателства за това са неоспоримите 118 свидетелства на самите участници в преврата, които епископ Тихон (Шевкунов), един от организаторите на изложбата, цитира в интервю за „Руски вестник“: 

„Ето какво пише един от главните подстрекатели на февруарския преврат П. Н. Милюков: 

„Ние знаехме, че през пролетта (има се предвид пролетта на 1917 г.) предстояха победи на руската армия. В този случай престижът и обаянието на царя сред народа отново биха станали толкова силни и жизнеспособни, че всички наши усилия да разклатим и свалим самодържеца от престола биха били напразни. Ето защо се наложи да прибегнем към бърз революционен взрив“. 

Написаното от Милюков се потвърждава от още един деятел, който смело може да бъде наречен главния мотор на февруари – Н. И. Гучков: 

„Пред есента на 1916 г. се роди замисълът за дворцов преврат, в резултат на който императорът да бъде принуден да подпише отричане и да предаде престола на законния наследник“. 

А ето и свидетелство на княз Владимир Оболенски: 

„Гучков изведнъж започна да ме посвещава във всички детайли на заговора и да назовава главните участници в него. Разбрах, че съм попаднал в самото гнездо на заговора. Англия беше заедно със заговорниците. Английският посланик Бюканън участваше в това движение, много съвещания се провеждаха при него“.

Въпреки това, никаква чужда намеса не би имала сила и влияние, ако не бяха предателите вътре в страната“. 

Императорският влак бил насилствено изпратен вместо в Могильов – на Псковската станция със символичното име „Дъното“. Фактически от 28 февруари императорът бил блокиран от заговорниците в своя влак.

Министрите уверявали царя, че само неговото отричане от престола ще спаси Русия.  

Заговорът бил подкрепен от генералите от Ставката и висшето командване на фронтовете: генералите М. В. Алексеев, А. А. Брусилов, А. Е. Еверт, В. В. Сахаров, Н. В. Рузски, адмирал А. В. Колчак, които се обърнали към главнокомандващия „с настойчиви съвети заради благото на Русия и победата над врага да се отрече от престола“.

Едни съзнателно ставали изменници, а други страхливо се покорявали на предателите, макар да показвали съчувствие към императора; трети, изтръгвайки от императора отричане, го лъжели, че това се прави в полза на наследника, а в действителност се стремели към сваляне на монархията в Русия. 

Особено силно впечатление на царя направило преминаването на личната му охрана на страната на въстаналите войски. 

На 1 март 1917 г. императорът останал сам, практически пленен във влака, предаден и изоставен от поданиците си, разделен от семейството си, което го чакало и се молело за него в Царско село. „Около мен цари предателство, страхливост и измама“ – записал Николай Александрович в своя дневник.

 Историкът О. А. Платонов отбелязва в книгата си „Заговорът на цареубийците“ – „Императорът бил човек на съвестта и душата (човек многократно се убеждава в това, четейки неговите кореспонденция и дневници). Тези морални устои, от които той се ръководел в своята дейност, го правили беззащитен пред интригите, които се плетели в неговото обкръжение. Мнозина от неговото обкръжение преследвали собствените си интереси, надявайки се да получат определени предимства, търгували с противниците на царя за цената на предателството. Около царя все по-силно и по-силно се свивал кръгът на предателството и измяната, който се превърнал в своего рода капан на 2 март 1917 г." 

Не се намерили около него хора верни на клетвата и на царя. Всички станали изменници – от редовите войници в Петербургските запасни полкове до главните командири на фронтовете и министрите, и най-близките роднини – великите князе. Никой не поискал да понесе с него бремето на властта, за да удържи Русия на ръба на зейналата пропаст.

 Всички очевидци потресени отбелязвали в тези дни, че царят бил необикновено спокоен. Той бил спокоен, защото знаел какво прави, защото бил уверен в правотата на изпълнявания от него дълг. Най-важното за него било да си тръгне така, че неговото тръгване да не се превърне в страдания за целия народ. 

И императорът пожертвал себе си. 

„Няма такава жертва, която не бих принесъл в името на истинското благо и за спасението на родната Майка Русия..“; „В името, спокойствието и спасението на горещо любимата Русия, Аз съм готов да се отрека от Престола...“ – с тези думи започвала телеграмата, написана от Николай Втори до председателя на Държавната дума и началника на щаба в Ставката. 

Ето при какви обстоятелства възникнал документът, който лъжливо бил наречен „Манифест на отричането на Николай Втори“ и бил публикуван в мартенските вестници на 1917 г. с това фалшиво название. В действителност това била телеграма на императора до началника на щаба Алексеев в Ставката на Върховното главно командване (СВГК), при това подписана от императора с молив. В телеграмата се казвало: 

„Ставка. До Началник щаба. 

В дните на великата борба с външния враг, който почти три години се стреми да пороби нашата Родина, на Господ Бог било угодно да изпрати на Русия ново тежко изпитание. Започналите вътрешни народни вълнения заплашват да се отразят бедствено на по-нататъшното водене на продължителната война. Съдбата на Русия, честта на нашата героична армия, благото на народа, цялото бъдеще на скъпото ни Отечество изискват довеждане на войната, каквото и да става, до нейния победен край. Жестокият враг напряга последни сили и вече е близко часът, когато доблестната наша армия, заедно с нашите славни съюзници, ще може окончателно да сломи врага. В тези решителни дни от живота на Русия, НИЕ приехме за дълг на съвестта да улесним тясното единение на НАШИЯ народ и сплотяването на всички народни сили за най-скорошно постигане на победа, и, в съгласие с Държавната дума НИЕ признахме за благо да се отречем от Престола на руската държава и да свалим от СЕБЕ си Върховната власт. Не искайки да се разделяме с любимия Наш Син, НИЕ предаваме наследството НАШЕ на НАШИЯ Брат, Великия Княз Михаил Александрович и Го благославяме за встъпване на престола на Руската държава. Заповядваме на НАШИЯ Брат да управлява държавните дела в пълно и ненарушимо единство с представителите на народа и законодателните учреждения на основата на принципите, които ще бъдат установени от тях, давайки ненарушима клетва за това. В името на горещо любимата Родина призоваваме всички верни синове на Отечеството към изпълнение на своя свят дълг пред НЕГО, към подчинение на Царя в труден момент на всенародни изпитания и да Му помогнат, заедно с представителите на народа, да изведе Руската държава на пътя на победата, благоденствието и славата. Да помогне Господ Бог на Русия. 

Град Псков, 2 март, 15 часа, 1917 г., Николай“. 

Телеграмата на императора до Ставката била последният му призив към армията. Само няколко от командирите, сред които генерал граф Фьодор Артурович Келлер, генерал Хюсеин Хан Нахичевански, я възприели като призив на императора за помощ и били готови да се втурнат да му помагат. 

Някои изследователи считат въпроса за отричането за твърде нееднозначен. Кандидатът на историческите науки П. В. Мултатули убедително доказва фалшивостта на намерения документ в Академията на науките, наречен манифест на отричането. Докторът на историческите науки А. Н. Боханов в едно от своите интервюта потвърждава, че „руското законодателство не предвиждало възможност за отричане на императора от властта..., така че от юридическа гледна точка, от позицията на основните закони на руската империя това отричане било незаконно. Императорът... предал властта, но при това той не променил формата на управление... Да кажем така, това не е манифест за отричане, това е декларация за сваляне на императорските пълномощия от себе си...

Но той оставал миропомазания цар – това не може да бъде отменено с никакви актове. И това миропомазване никъде не е изчезнало. И той останал, и в Екатеринбург убили царя, който се отказал от своето изключително право на власт“.

Император Николай II завинаги съхранил в душата си най-главното – вярата в Божия промисъл и предаността към отечеството. „Аз имам твърда и пълна увереност, – казвал той – че съдбата на Русия, точно така, както моята съдба и тази на моето семейство, се намира в ръцете на Бога, който ме е поставил на това място. Каквото и да се случи, аз се прекланям пред Неговата воля, считайки, че никога не съм имал друга мисъл, освен да служа на страната, чието управление Той ми е поверил“. 

И не царят се отрекъл от престола. А Русия се отрекла от царя.

 

Източник: от книгата "Император Николай II. Пътят на кръста"

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Прощаване с войската

Вечерта на 3 март царският влак пристигнал в Ставката в Могильов. Генерал Н. М. Тихменьов оставил проникновено описание на прощаването на Николай II с офицерите от Ставката, войниците и офицерите от конвоя, състояло се в сградата на щаба в навечерието на отпътуването на царя от Могильов.

Capture 13„Точно в 11 часа Императорът се появи на вратата... На гърдите му висеше само един кръст на Свети Георги, ярко белеещ се на тъмния фон на черкезката дреха. Лявата му ръка, със стисната в нея папаха (мъжка сибирска шапка – бел. пр.), държеше ефеса (дръжка – бел. пр.) на шпагата. Дясната беше отпусната и силно, забележимо трепереше...

Императорът... започна да говори... Той говореше със силен и ясен глас, много образно, но силно се вълнуваше, правейки паузи между частите на изречението. Дясната му ръка през цялото време силно трепереше. „Днес аз ви виждам за последен път – започна Императорът – такава е волята Божия и последствие от моето решение“. 

След това той напомни на събралите се за дълга пред родината, призова ги да се сплотят и да победят страшния враг, с вяра и истина да служат на Временното правителство. 

Императорът завърши... Никога не бях наблюдавал такава дълбока, пълна, мъртва тишина каквато настъпи в помещението, където бяха събрани няколкостотин човека. Като ни се поклони, той се обърна и тръгна към мястото, където стоеше Алексеев. Оттук той започна да обхожда присъстващите. Като подаваше ръка на старшите генерали и се покланяше на другите, казвайки на някого по няколко думи, той се приближаваше до моето място. Когато беше на няколко крачки от мен, напрежението в залата, което през цялото време се нагнетяваше, накрая спадна. 

Зад гърба на Императора някой конвулсивно изхлипа. Това послужи като сигнал и веднага от много места се разнесоха хлипания, които присъстващите очевидно не бяха в състояние да удържат. Мнозина просто плачеха и триеха сълзите си... Независимо от това, той продължи обиколката си... Приближавайки се до офицерите от своя конвой, той не подаде ръка на никого, може би защото се беше видял с тях сутринта отделно (сега знаем, че личният конвой беше предал своя император, преминавайки на страната на бунтовниците – авт.-съст.). Затова пък той поздрави всички офицери от батальона „Свети Георги“, които току-що се бяха върнали от експедиция в Петроград. Конвулсивните ридания и виковете не спираха. Офицерите от батальона „Свети Георги“ – хора, които в по-голямата си част, бяха ранявани няколко пъти не издържаха: двама от тях припаднаха. На другия край на залата се срина някой от конвоиращите...“. 

А когато сваленият цар напускал сградата на Ставката, отправяйки се към автомобила, много стотици конвоиращи и войници паднали на колене, ридаейки с пълен глас. Войниците се прощавали със своя цар. 

Това бил онзи очевиден момент на единение, който в светското общество винаги е служил като тема за саркастични насмешки. Неговата истинност не се признавала от никой от „февруарските герои“. Не вярвали в тази мистична общност и много длъжностни лица. Виждайки тази патетична гледка, генерал М. В. Алексеев се вцепенил...

В този последен ден в Ставката върху лицето на царя неведнъж се появявали сълзи. Вечерта той записал в дневника си: „Сърцето ми едва не се пръсна!“.

 

Източник: от книгата "Император Николай II. Пътят на кръста"

 

 

 

 

 

 

За благото на народа

Личността на всеки държавник се разкрива в неговите замисли и дела. Етикетите „слаб, безволев“ били окачени на Николай II още приживе. Но се съди по плодовете. Именно благодарение на упоритата държавна работа на императора, в страната настъпили много положителни промени. И не без причина, в периода на социалистическите петилетки икономическите постижения на страната дълго време се сравняваха с аналогичните показатели от 1913 г., при това невинаги тези показатели бяха в полза на съветския период.

Capture 11По време на управлението на Николай II Русия започва да се превръща в аграрно-индустриална държава. В икономическата, социалната, културната, във всички области на живота настъпват динамични промени.

Ето част от статия в списание „NB. Специално внимание“, в което са отбелязани плодовете от царуването на Николай II. 

 „Неговото царуване съвпада с бързо промишлено и икономическо развитие на страната. При Николай II Русия се превръща в аграрно-промишлена държава, градовете нарастват, строят се железопътни линии, нови предприятия. Императорът подкрепял решения, насочени към икономическа и социална модернизация, към аграрната реформа на Столипин. 

Времето на управление на Николай II е най-динамичният период в нарастване на числеността на руския народ през цялата му история. За по-малко от четвърт век населението на Русия се увеличава с 62 милиона души. С бързи темпове се развива икономиката. За периода от 1885 г. до 1913 г. промишлената продукция се увеличава петкратно, превишавайки темповете на промишления растеж в най-развитите страни по света. Националният доход на Русия, при най-занижени изчисления, нараства от 8 милиарда рубли през 1894 г. до 22-24 милиарда през 1914 г., т.е. почти три пъти. Средният доход на глава от населението се удвоява. Доходите на работниците в промишлеността растат с особено високи темпове. За четвърт век те нарастват не по-малко от три пъти. Общите разходи за обществено образование и култура нарастват 8 пъти, което е повече от два пъти от разходите за образование във Франция и един път и половина - в Англия. 

По производство на основните селскостопански култури Русия излиза на първо място в света, произвежда повече от половината от световната продукция на ръж, повече от една четвърт от пшеницата, овеса и ечемика, повече от една трета от картофите. Русия става първата „житница на Европа“ и нейният дял представлява 2/5 от целия световен износ на селскостопански продукти. Увеличава се и речният флот – най-големият в света (параходите през 1895 г. били 2539, през 1906 г. – 4317). 

Въпреки че изоставането спрямо развитите страни по производителност на труда и по доход на глава от населението било още голямо, от 1913 до 1917 г. Русия вече уверено се нарежда между петте най-развити и проспериращи страни в света. 

Самодържавната форма на управление не възпрепятствала икономическия прогрес на Русия. С манифеста от 17 октомври 1905 г. населението на Русия получило правото на неприкосновеност на личността, свобода на словото, пресата, събранията и съюзите. В страната израствали политически партии и се издавали хиляди периодични издания. Със свободно волеизявление на народа бил избран Парламент – Държавната дума. Русия станала правова държава – съдебната власт била практически отделена от изпълнителната власт. 

Бързото развитие на промишленото и селскостопанското производство и положителният търговски баланс позволили на Русия да има стабилна конвертируема златна валута. Мероприятията по увеличаване на данъците, увеличаване на производството на злато и сключване на чуждестранни заеми позволили да се пуснат в обращение златни монети вместо хартиени купюри, което помогнало да се привлекат в Русия чуждестранни капитали и да укрепне паричната система на страната. С реформата на търговско-промишленото данъчно облагане, проведена през 1898 г., бил въведен местен данък. В същото време тежестта на преките данъци при Николай II в Русия била четири пъти по-малка, отколкото във Франция и Германия, и осем и половина пъти по-мал- ка, отколкото в Англия. По време на царуването на Николай II рублата изместила франка и марката и други валути и стремително се доближила до котировката на долара и британската лира (лира стерлинг). 

Икономическата политика на правителството на Николай II имала за основа създаването на най-благоприятни условия за всички здрави икономически сили по пътя на преференциалното данъчно облагане и кредитиране, насърчаване на организациите на всички руски промишлени панаири, всестранното развитие на комуникациите и връзките. 

Императорът придавал голямо значение на развитието на железопътния транспорт. Още в младостта си той участвал в полагането на известния сибирски път. При Николай II е построена Великата сибирска железопътна магистрала и освен това ежегодно се строили по две хиляди километра железопътни линии. 

По време на управлението на Николай II в Русия било създадено най-доброто за тези времена работещо законодателство, осигуряващо нормирано работно време, избор на ръководители на работниците, възнаграждение при трудови злополуки, задължително осигуряване на работниците при болести, инвалидност и старост. 

Императорът активно насърчавал развитието на руската култура, изкуство и наука. Така едно от първите действия на Николай II било разпореждането да се отделят значителни средства за подпомагане на нуждаещите се учени, писатели и публицисти, както и техните вдовици и сираци (1895 г.). Управлението на тези дела било възложено на специална комисия – Академия на науките. През 1896 г. бил въведен нов устав за даване на привилегии за изобретения, „който променя предишните условия за използване на изобретения в полза на самите изобретатели и развитието на промишлената техника“. 

По това време музиката, в това число и операта, били любими и популярни сред населението на Русия. Киев, Одеса, Варшава, Тифлис имали свои оперни театри. Само в Петербург имало четири такива театъра. Един от тях – Народният дом или Народният дворец – бил създаден през 1901 г. от Николай II. Осъзнавайки, че обикновените хора не могат да посещават разкошни драматургични и оперни представления, царят разпоредил изграждането на голяма сграда, в която били разположени театри, концертни зали, ресторанти, а входът струвал 20 копейки“. 

Нека отбележим още две важни направления в дейността на императора. 

Идеята за всеобщия мир.

На Николай II принадлежи идеята за всеобщо и пълно разоръжаване. По негова инициатива бил направен първият опит в историята на човечеството да се ограничи „надпреварата във въоръжаването“ чрез широк международен договор. Резултатът от това били Хагските мирни конференции през 1899 г. и 1907 г. и създаването на Международен съд, който действа и досега. Само тази историческа инициатива дава на Николай Александрович Романов правото на безсмъртие. 

През лятото на 1898 г., по нареждане на царя, било подготвено Обръщение към всички страни по света. В него се казвало: „Тъй като въоръжаването на всяка държава расте, държавите все по-малко и по-малко отговарят на поставенитe от правителствата цели. Нарушенията на икономическия строй, предизвикани в значителна степен от прекомерното въоръжаване и постоянната опасност от огромното натрупване на военни средства, превръщат въоръжения свят в наши дни в огромна тежест, която народите понасят все по-трудно...Да се сложи край на непрекъснатото въоръжаване и да се търсят средства за това, да се предупреди за нещастията, заплашващи целия свят – това е висш дълг на всички държави“. Русия направила предложение да се свика всеобща мирна конференция. За организирането на конференцията била извършена огромна работа. Политическото мислене на болшинството държавници на страните, участващи в мирната конференция обаче, било свързано с доктрината за неизбежността от войните и военното противопоставяне. Главните предложения на Николай II не били приети, въпреки че по някои въпроси бил постигнат известен прогрес – забранено било използването на най-варварските военни методи и бил учреден постоянен съд за мирно разрешаване на споровете по пътя на посредничество и арбитраж. 

Последната институция станала прототип на Лигата на нациите и на Организацията на обединените нации: решенията и устава на конференциите от Хага станали основа на техните законови документи. Може да се каже, че Николай II е стоял в основата на тези организации.

Борба с пиянството.

Още в юношеството си императорът прозрял, че пиянството е порок, който разделя руския народ и че е дълг на царската власт да се противопостави на този порок. В края на XIX век царят започнал да провежда реформи, насочени към изкореняване на пиянството. 

С тази цел започнали да се създават така наречените „попечителства за народна трезвеност“. Целта на тези общества била „борба с пиянството, както и разпространение на християнската нравственост и благочестие сред военните редици“. 

Техните задачи били „защита на населението от злоупотреба с твърд алкохол, грижи за лечение на страдащите от алкохолизъм чрез създаване на специални за това приюти и нравствено въздействие на населението по пътя на ограмотяване за вредата от неумерената консумация на вино и приучаване към по-ползотворно използване на свободното време в специално създадени за това читални, народно четене, беседи“. В състава на попечителствата били привлечени представители на духовни, административни и съдебни власти, обществени институции и частни лица. За осъществяване на своите задачи попечителствата били обезпечавани със средства от хазната. 

Още първите мерки дали добри резултати. В четиринадесет губернии последствията от реформата били описани по следния начин: „не се вижда предишното безразборно пиянство; консумацията на водка намаля, заедно с това намаляха буйствата, споровете, кавгите; семейните раздори, причинени от пиянство, намаляха; установи се поправилен ред в начина на живот и в заниманията“. 

Императорът обръщал особено голямо внимание на трезвеността в армията. 

В края на 1908 г. водката е обявена за незаконна в армията. Със заповед на военното ведомство водката е заменена с леко гроздово вино. 

През 1914 г., незадълго до началото на Първата световна война, влиза в сила нова заповед, наречена „Мерки против употребата на спиртни напитки в армията.“ Във въоръжените сили на страната е въведен най-строгият сух режим. 

Опитите на царя за спиране на пиянството срещали силна съпротива в Министерския съвет, „тъй като доходът от продажба на спиртни напитки представлява главна част – една пета – от държавните доходи“, съобщава Е. Алферев в своята книга „Император Николай II като човек със силна воля“. Главният противник на това мероприятие бил министърът на финансите В. 82 Н. Коковцев. Императорът дълбоко ценил Коковцев, но осъзнавайки, че министърът няма да позволи провеждането на антиалкохолната реформа, му поискал оставката. 

„Зелената змия“ бавно, но неизбежно започнала да отстъпва по всички „фронтове“. С избухването на войната сухият режим се разпространил на цялата територия на Руската империя. Производството на алкохол било спряно. Във всички населени места, включително в столицата и провинциалните центрове, продажбата на алкохолни продукти била забранена. „Аз вече реших да забраня завинаги в Русия продажбата на водка от държавата“ – заявил императорът през септември 1914 г., приемайки великия княз Константин Константинович като представител на Съюза на трезвениците. В никоя страна нито преди, нито след 1914 г. не била приемана такава радикална мярка за борба с алкохолизма. Това бил грандиозен, нечуван опит. 

През януари 1915 г. Държавната дума одобрила без възражения бюджет за текущата година, който не предвиждал приходи от продажбата на алкохолни напитки. 

Но със започването на революционните събития през октомври 1917 г. „зелената змия“ се изтръгнала на свобода. Свободата, обявена от болшевиките, премахнала забраната на алкохола в страната. В цяла Русия преминала поредица от пияни погроми със задължително ограбване на винените складове. Новата власт унищожила напълно героичните усилия на Николай II да изкорени един от страшните човешки пороци в Русия.

 

Източник: от книгата "Император Николай II. Пътят на кръста"