Краят на пътя
След отричането се случило обратното на това, за което говорили опозиционерите: започнало разложение на народа, поддал се на низки страсти; Русия се понесла към гибелта с неудържима бързина. От отричането нямало никаква незабавна външна полза. Царят бил онова мистично начало, което удържало силите на злото; но сега вече нищо не препятствало тяхното нахлуване в света.
С подписването на отричането започнали нови изпитания за царското семейство. Царят със своите близки се оказал под стража в Царско село. Наложило им се да търпят унижения и издевателства от страна на охранителите и други „нови“ хора от обкръжението им.
Преданият на царя генерал Н. М. Тихменьов пише: „Извърши се революция. Огромен потоп от словесна гной се изля от устите на нейните нови управници и граждани на „най-свободната страна в света“. Омразата и гневът на обезумелия войник, занаятчиите и „свободните хора“ надвисна над нея като мръсна вълна. Първите плисъци на тази вълна се стовариха върху беззащитното царско семейство. Нямаше такова магарешко копито, което да не ритна това, пред което угодничеше съвсем неотдавна“.
На 31 юли членовете на царското семейство били изселени от своя дворец в Царско село и изпратени в Сибир.
На 6 август с парахода „Рус“ цялото семейство пристигнало в Тоболск. „На душата ми е така неизразимо болно за скъпата Родина, че не може да се обясни.“ – тези думи от лично писмо на императрица Александра Фьодоровна описват душевното състояние на цялото семейство. Но членовете на семейството се държали бодро: тях ги крепяла вярата в Божия промисъл.
Колко благородство, самоотверженост и безкористна любов има в писмата на Александра Фьодоровна от Тоболск към А. А. Вирубова: „О, Боже, спаси Русия! Това е викът на душата ми ден и нощ, за мен това е всичко“.
„...не може да се изтръгне любовта към Русия от моето сърце, въпреки черната неблагодарност към Императора, която разкъсва сърцето ми. Но това не е цялата страна. Това е болест, след която тя ще укрепне“.
„Чувствам се като майка на тази страна и страдам като за свое дете, и обичам моята Родина, въпреки всички сегашни ужаси и всички съгрешения“.
„Не за себе си живеем, а за другите, за Родината. Твърде силно своята Родина аз обичам... Милостиви Господи, смили се над нещастната ни Родина, не я оставяй да загине под гнета на „свободата“!
Тези редове са написани от човек, чието семейство е отхвърлено от родината и предадено на поругание...
През март 1918 г. царското семейство било разделено. От Москва пристигнал болшевишки комисар, който обявил на императора, че го отвеждат. Александра Фьодоровна решила да съпроводи мъжа си; нравствените ѝ мъки достигнали до краен предел, защото при това ѝ се наложило да се раздели с болния престолонаследник. С родителите си тръгнала и принцеса Мария. Раздялата била душевно изтезание за цялото семейство.
Царската двойка била доведена в Екатеринбург и заключена под стража в дома на инженер Ипатиев. В началото на май тук довели и останалите членове на семейството заедно с няколко предани слуги. Издевателствата над тях станали още по-изкусни; но даже сред озверелите охранители някои вътрешно се прекланяли пред тяхната християнска кротост и смирение.
На мъчениците им оставало да живеят още два и половина месеца. Приближавало времето да се изпълни предсказанието на монах Авел, за което царят узнал още през 1901 г.
От книгата на монахиня Нектария (Мак Лиз) е известно, че „на 2 (15) юли без всякакви обяснения довели местния свещенник, за да извърши литургия. Цялото семейство и членовете на домакинството се изповядали и причистили. Когато дошли до заупокойната молитва, цялото семейство неочаквано паднало на колене, а една от великите княгини заплакала. Досещали ли се те за своята съдба, това никога няма да стане известно.
...Разбудили ги около полунощ и ги повели към мазето на къщата, където им наредили да чакат... Внесли три стола. На единия седнала Александра Фьодоровна, на другия – Николай Александрович, той взел на колене Алексей Николаевич (престолонаследникът бил болен – авт.-съст.)
...След известно време в стаята влезли комендантът и охраната. Комендантът Янкел Юровски бързо казал: „Ние сме длъжни да ви застреляме“. Николай Александрович, надигайки се, за да прикрие Александра Фьодоровна и Алексей Николаевич, само успял да каже: „Какво?“ – когато куршумът го улучил в главата – той бил убит на място. Първият изстрел бил сигнал за охраната да открие огън, и след няколко минути всички били мъртви, освен 17-годишната Анастасия, която припаднала, и камериерката Анна Демидова – двете били намушкани с щикове и пребити до смърт. Александра Фьодоровна умряла, прекръствайки се“.
Така в нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. семейство Романови и техните слуги били разстреляни в мазето на Ипатиевския дом по постановление на Уралския съвет на работниците, селяните и войниците депутати.
В списъка на жертвите били седемте членове на семейството:
– Николай Александрович, 50 години,
– Александра Фьодоровна, 46 години,
– Олга, 22 години,
– Татяна, 21 години,
– Мария, 19 години,
– Анастасия, 17 години,
– Алексей, 13 години.
А също и преданите на царското семейство лекарят Евгений Сергеевич Боткин, готвачът Иван Михайлович Харитонов, камериерът Алексей Егорович Труп, прислужницата Анна Степанова Демидова.
Комисията към временното правителство, създадена, за да открие доказателства за „антинародна дейност на царя“, не открила нищо опорочаващо царя. Главният следовател В. М. Руднев завършил своя доклад с думите: „Императорът е чист като кристал“.
Когато вестта за убийството на царя стигнала до Москва, Негово Светейшество патриарх Тихон изнесъл проповед в Казанската катедрала, в която казал: „Ние сме длъжни, подчинявайки се на учението на Божието Слово, да осъдим това дело, иначе кръвта на разстреляния ще падне върху нас, а не само върху тези, които са го извършили. Тук няма да оценяваме и съдим делата на бившия Император: безпристрастният съд над него принадлежи на историята, а той сега е изправен пред нелицеприятния Съд Божи. Но ние знаем, че той се отрече от престола, направи го, имайки предвид благото на Русия и от любов към нея... Той не предприе нищо за да подобри своето положение, безропотно се покори на съдбата...
И изведнъж той е осъден на разстрел... Тази заповед... е одобрена от върховната власт едва след разстрела. Нашата съвест не може да се примири с това“. Това бил мощен, страстен, но – единствен глас.
Императорът Николай Александрович и в тъмницата останал същият, какъвто бил на царския престол. Той стоически понесъл ударите на съдбата и не престанал да се надява на светло бъдеще. Изключителните за монарха унижения, на които бил подложен след своето отричане, в Царско село, Тоболск и Екатеринбург, не го принудили да престъпи нито един от принципите на своята благородна душа и не отслабили неговата любов към своя народ. „Колко още време нашата нещастна Родина ще бъде измъчвана и разкъсвана от външни и вътрешни врагове? Понякога изглежда, че нямаш повече сили да търпиш, даже не знаеш на какво да се надяваш, какво да желаеш. А все пак никой не е като Бог! Да бъде святата му Воля“ – записал в дневника си Николай Александрович.
Болката за съдбата на Русия била много тежко изпитание за царското семейство. Но тяхната любов, укрепена от надеждата в Бога, издържала всички изпитания.
И те останали заедно. До самия край, до разстрела.
Източник: от книгата "Император Николай II. Пътят на кръста"
