Предателството на „съюзниците“
Темата за предателството няма да бъде пълна, ако не споменем ролята на кукловодите, стоящи в основата на руските революции. Голяма част от заговорниците дори и не подозирали, че свалянето на самодържавието в Русия е резултат от добре планирана операция. Тя била проведена от световното задкулисие, а прякото управление на агентите в Русия било извършено от специалните служби на „съюзниците“ от Антантата, главно от британска страна.
Силната Русия не била нужна на чуждите държави.
Доколкото по темпове на растеж на икономиката към 1913 г. Русия излиза на първо място в света, такава силна страна представлявала опасност за Англия, която дотогава заемала лидерско място сред европейските страни във всички области на политическия и икономическия живот. Журналистът и икономист Едмон Тери предупреждавал: „Ако делата на европейските нации от 1912 до 1950 г. вървят по начина, по който вървяха от 1900 г. до 1912 г., в средата на настоящия век Русия ще господства в Европа както в политическо, така и в икономическо и финансово отношение“.
При внимателно запознаване с архивните документи, мемоарите на членовете на царското семейство, офицерския състав и спомените на ръководителите на болшевишкото движение, при съпоставяне на фактите, се стига до едно парадоксално и в същото време еднозначно заключение. Принос за гибелта на Руската империя има именно „съюзническа“ Англия: първоначално като подготвя вътрешната революция в Русия, а след това и като способства за унищожението на всички потенциални претенденти за царския трон, останали живи след извършването на октомврийската революция през 1917 г. – около живия наследник на трона биха могли да се сплотят всички останали предани на царя сили и да възстановят монархията.
До този извод стига писателят и публицистът Н. В. Стариков. В своята книга „Ликвидацията на Русия. Кой помогна на червените да победят в Гражданската война?“ той казва, че най-сложното и важното в изследването на февруарската и октомврийската революции през 1917 г. било да се разбере, че „не враговете, а „съюзниците“ съзнателно и усърдно подготвили вътрешния взрив в Русия“.
Която и да е революция не се случва стихийно. Ако погледнем дори най-близката световна история, ще открием, че сценариите на революциите, избухнали в различни страни, учудващо си приличат. И те неслучайно си приличат. Всички революции щателно се подготвят, „използвайки като гориво реално съществуващите в страната проблеми и противоречия“. Ако взривиш няколко ключови места в едно здание, то ще се срути като картонена къща. Ако взривиш опората на държавата, то зданието на държавата също ще бъде унищожено.
В продължение на столетия опора на руската държава било самодържавието. „За царя, за Родината, за Вярата“ воювали и умирали жителите на Русия. Именно към унищожаването на тази ключова опора били насочени всички сили.
Първоначално било нужно да се разклати стълбът на самодържавието. Използвали се проверени методи:
- Създаване на образ на слаб, безволев, нечестен управник. За това в ход били пуснати клевети за царя и царицата, разпространени били лъжливи слухове за тях и за близките им.
- Снабдяване на революционно настроените партии с огромни финансови средства за подкрепа на тяхната дейност, при това се поставяли условия къде трябва да бъдат насочени тези средства: за ежедневна пропаганда с цел насаждане на антидържавни възгледи сред населението, за снабдяване с оръжие и боеприпаси.
В доклада си до Париж от 8 април 1917 г. сътрудникът на френското разузнаване капитан дьо Малайси докладвал: „Като виден организатор (на заговора – авт.-съст.) се изявил британският посланик сър Джордж Бюканън, който ръководил всички, заедно с Гучков. В дните на революцията руските агенти на английската служба раздавали на войниците рубли с пачки, подбуждайки ги да си закачат червени значки“.
И когато с помощта на неприятелите на Русия самодържавието било свалено, оставало само да унищожат тези, които олицетворявали свалената власт, за да завършат ликвидирането на всяка възможност за нейното възстановяване – във връзка с несигурността на положението на новата власт на „червените“.
Разстрелът на царското семейство e най-известното звено в дългата верига от престъпления по време на революцията. Адмирал А. В. Колчак, като върховен управник на Русия, възложил на следователя по особено важни дела Н. А. Соколов да разследва това престъпление. Соколов отдал всичките си сили за установяване на истината, продължавайки своето разследване даже след гибелта на Колчак и завършването на Гражданската война. Въз основа на събраните материали той написал книгата „Убийството на царското семейство“. От книгата е видно, че бъдещата разправа с Николай и неговото семейство се подготвяла дълго преди физическото унищожение на венценосното семейство, и то съвсем не от болшевиките. В книгата се споменават свидетелствата на Г. К. Граф, който служил в Балтийския флот, а после, по време на емиграцията си, бил началник на канцеларията и личен секретар на великия княз Кирил Владимирович, който впоследствие станал основният претендент за руския престол. За първи път книгата на Г. К. Граф „На „Новик“. Балтийският флот във войната и революцията“ е издадена през 1922 г. в Мюнхен. В нея се описват много удивителни и малко известни факти за царската двойка.
По свидетелство на Г. К. Граф, Керенски два пъти правил запитване към Англия за възможността да им предадат царското семейство.
„Руснаците се обърнали към англичаните два пъти с молба да им помогнат за освобождаването на измъчваните от тежка неволя император и неговото августейшо семейство.
Първият път – това било през април 1917 г. – се обърнали за съдействие към Бюканън. Той трябвало само да се свърже със своето правителство и то да изпрати английски кораб на среща с руски крайцер, който да приеме на борда си императора и августейшето семейство. Но сър Джордж Бюканън решително отказал с думите: „Има ли време да се мисли за това? Сега всички са заети с много по-сериозни неща. Освен това, аз не искам да обременявам своя управник и моето правителство с излишни усложнения..."
В своите спомени Керенски разказва, че английският премиер Лойд Джордж отказал убежище на царя, а тази информация му дал посланик Бюканън.
През юли 1917 г., тоест значително по-късно, английското военно аташе генерал Нокс дава не по-малко типичен отговор на молбата да бъде прието семейство Романови: „Англия изобщо не е заинтересована от съдбата на руското императорско семейство...“.
Едва ли тогавашният владетел на Великобритания Георг V е бил в неизвестност по повод на отказите да бъде прието царското семейство, прозвучали от устите на неговите поданици. По човешки представи е трудно да се разбере как, поради политически амбиции, е възможно да не протегнеш ръка за помощ на свои роднини – Николай II бил братовчед на Георг V, с когото е дружал в младостта си (и което е забележително, външно те изключително си приличали), а Александра Фьодоровна била внучка на британската кралица Виктория, както и Георг V се явявал също внук на кралицата.
През 1927 г. Външното министерство на Великобритания обвинило Керенски в лъжа, представяйки, в качеството на опровержение, ранните телеграми за предоставяне на убежище на царя. Но по-късно истината била разкрита.
Опитвайки се да скрият своята роля в гибелта на царското семейство, „съюзниците“ скрили следите от своето предателство, укривайки по-късните телеграми със своя отказ.
В книгата на А. И. Солженицин „Червеното колело. Възел IV. Април, Седемнадесета“ са дадени две недвусмислени телеграми.
„24 март
Личният секретар на Георг V Стамфорд – до Министъра на външните работи Балфур
...длъжен съм да ви помоля да предадете на премиер-министъра, че всичко, което Кралят слуша и чете в пресата, показва, че присъствието на императора и императрицата в тази страна няма да се хареса на публиката и, разбира се, ще влоши позицията на Краля и Кралицата... Бюканън трябва да каже на Милюков, че недоволството в Англия против пристигането на императора и императрицата е така силно, че ние сме длъжни да се откажем от съгласието, дадено на предложението на руското правителство...
31 март
Посланикът в Петроград Бюканън – до Министъра на външните работи Балфур
...Аз напълно съм съгласен с вас... Ще бъде много по-добре, ако бившият император не дойде в Англия“.
През март 1918 г. била извършена втората серия от убийства на възможните наследници на руския престол. Именно в този месец започнал пътят към Голгота на многочисленото семейство Романови.
Бил арестуван Михаил Александрович Романов, брат на Николай II, в чиято полза било направено отричането, и изпратен в Перм заедно с неговия секретар. В същия месец започнали да събират и изпращат в Алапаевск и други членове на рода Романови: великата княгиня Елизавета Фьодоровна, родната сестра на императрица Александра Фьодоровна; великият княз Игор Константинович, Константин Константинович и Иван Константинович - правнуци на Николай I; Сергей Михайлович - внук на Николай I. Също през март се ожесточават условията, в които пребивава задържаното под стража семейство на Николай II, разделят семейството - преместват Николай Александрович с жена му и едната му дъщеря в Екатеринбург. Семейството се събира в Екатеринбург едва през май.
И накрая, завършващият акт на тази страшна пиеса се случва през лятото на 1918 г., когато един след друг окончателно биват унищожени възможните претенденти за престола.
В нощта на 12 срещу 13 юни 1918 г. откарват Михаил Александрович Романов и неговият секретар Джонсон в Мотовилиха, в завод, намиращ се на няколко километра от Перм. Там ги убиват.
Следващите жертви на убийците стават претендентите за трона престолонаследникът Алексей Николаевич и неговият баща, бившият император Николай II. Заедно с тях в нощта на 16 срещу 17 юли 1918 г. в Екатеринбург са убити всички членове на семейството и съпровождащите ги слуги.
На следващия ден, 18 юли, идва редът на алапаевските затворници. След оказване на съпротива Сергей Михайлович бил убит с изстрел в главата, останалите, пребити с палки, били хвърлени още живи в шахта, която след това взривили.
В своята книга „Ликвидацията на Русия. Кой помогна на червените да победят в Гражданската война?“ Н. В. Стариков прави подробно разследване на многобройни доказателства, въз основа на които прави извод, че болшевиките не са автори на тази зловеща пиеса, а изпълнители-марионетки в ръцете на английските кукловоди. Стариков пише:
„Какъв вятър сгъстяваше облаци над дома Романови?
Да съпоставим датите. Да си спомним, че Бресткият мир бил подписан през март 1918 г., но яснотата, че той ще бъде сключен, се появила малко по-рано, в самия край на февруари – когато Ленин и „съюзниците“ потънали в поредния кръг от преговори. Когато британците принудили Кремъл да даде „добро“ за стоварване на техните войски в Мурманск под милия претекст, „че те имат броненосец“. Преговорите тогава завършили успешно – консенсусът бил намерен. И само няколко седмици след това започнали арести, жестокости и изселване на Романови. Защо?
Да, просто защото животът на Романови бил един от предметите на сделката на Ленин и „съюзниците“.
Докато има законни наследници на руския престол, такива, чиито права на власт са безспорни, осъществяването на плановете на геополитическите съперници на Русия за нейното унищожаване е под заплаха“.
Източник: от книгата "Император Николай II. Пътят на кръста"