Прощаване с войската

Вечерта на 3 март царският влак пристигнал в Ставката в Могильов. Генерал Н. М. Тихменьов оставил проникновено описание на прощаването на Николай II с офицерите от Ставката, войниците и офицерите от конвоя, състояло се в сградата на щаба в навечерието на отпътуването на царя от Могильов.

„Точно в 11 часа Императорът се появи на вратата... На гърдите му висеше само един кръст на Свети Георги, ярко белеещ се на тъмния фон на черкезката дреха. Лявата му ръка, със стисната в нея папаха (мъжка сибирска шапка – бел. пр.), държеше ефеса (дръжка – бел. пр.) на шпагата. Дясната беше отпусната и силно, забележимо трепереше...

Императорът... започна да говори... Той говореше със силен и ясен глас, много образно, но силно се вълнуваше, правейки паузи между частите на изречението. Дясната му ръка през цялото време силно трепереше. „Днес аз ви виждам за последен път – започна Императорът – такава е волята Божия и последствие от моето решение“. 

След това той напомни на събралите се за дълга пред родината, призова ги да се сплотят и да победят страшния враг, с вяра и истина да служат на Временното правителство. 

Императорът завърши... Никога не бях наблюдавал такава дълбока, пълна, мъртва тишина каквато настъпи в помещението, където бяха събрани няколкостотин човека. Като ни се поклони, той се обърна и тръгна към мястото, където стоеше Алексеев. Оттук той започна да обхожда присъстващите. Като подаваше ръка на старшите генерали и се покланяше на другите, казвайки на някого по няколко думи, той се приближаваше до моето място. Когато беше на няколко крачки от мен, напрежението в залата, което през цялото време се нагнетяваше, накрая спадна. 

Зад гърба на Императора някой конвулсивно изхлипа. Това послужи като сигнал и веднага от много места се разнесоха хлипания, които присъстващите очевидно не бяха в състояние да удържат. Мнозина просто плачеха и триеха сълзите си... Независимо от това, той продължи обиколката си... Приближавайки се до офицерите от своя конвой, той не подаде ръка на никого, може би защото се беше видял с тях сутринта отделно (сега знаем, че личният конвой беше предал своя император, преминавайки на страната на бунтовниците – авт.-съст.). Затова пък той поздрави всички офицери от батальона „Свети Георги“, които току-що се бяха върнали от експедиция в Петроград. Конвулсивните ридания и виковете не спираха. Офицерите от батальона „Свети Георги“ – хора, които в по-голямата си част, бяха ранявани няколко пъти не издържаха: двама от тях припаднаха. На другия край на залата се срина някой от конвоиращите...“. 

А когато сваленият цар напускал сградата на Ставката, отправяйки се към автомобила, много стотици конвоиращи и войници паднали на колене, ридаейки с пълен глас. Войниците се прощавали със своя цар. 

Това бил онзи очевиден момент на единение, който в светското общество винаги е служил като тема за саркастични насмешки. Неговата истинност не се признавала от никой от „февруарските герои“. Не вярвали в тази мистична общност и много длъжностни лица. Виждайки тази патетична гледка, генерал М. В. Алексеев се вцепенил...

В този последен ден в Ставката върху лицето на царя неведнъж се появявали сълзи. Вечерта той записал в дневника си: „Сърцето ми едва не се пръсна!“.

Източник: от книгата "Император Николай II. Пътят на кръста"